Румънските цигани са недоволни от намерението на правителството официално да измени названието им. В Европа, както е добре известно, циганите се наричат «roma», т.е. «човек». В някои страни обаче ги наричат «tigan» (от гр. «недосегаем»).
Именно така румънското правителство иска да нарече циганите, за да не се бърка думата roma, означаваща циганин, с Румъния (англ. Romania).

Идеята за преименуване на циганите принадлежи на Силвиу Пригуана, депутат от управляващата Либерално-демократична партия. Той заяви, че на много групи цигани от Трансилвания, не им харесва думата «roma». На молбата на сп. Time да назове тези групи, депутатът не отговори.

Президентът на Румъния Траян Бъсеску неотдавна каза, че приетото през 1995 година  решение за използване на термина «roma» е било голяма грешка. «Жителите на много европейски страни се заблуждават от термините «roma» и «Rоmania», като мислят, че това е националност и става дума  за страната с 22-милионно население.»

Циганската организация Romani Criss заяви, че правителството не е обсъдило въпроса с националните малцинства. Ръководителката на организацията Магда Матаче съобщи, че вече са се свързали с адвокати, с Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и Съвета на Европа. В протестното им писмо до ОССЕ се отбелязва, че думата «tigan» в колективната памет на циганите се свързва с робството в Румъния (1385-1856), както и с принудителните депортации на цигани през Втората световна война.

Повечето румънци поддържат предложението за преименуване, тъй като не им харесва да бъдат приравнявани с циганите, които Западна Европа експулсира. Очаква се предложението за преименуване на циганите да бъде обсъдено в парламента през следващата седмица.

Циганите в някои страни на Европа:

Испания — 650 000
Румъния — 535 140
Турция — 500 000
Франция — 500 000
България — 370 900

     Напоследък нашите политици обичат да ни дават за пример Естония. Но ето че по брой убийства на 100 хил. души България е много добре от всички прибалтийски страни. Европейската статистическа агенция „Евростат” отрежда първото място в „убийствената” класация на Литва с 8,76 убийства, следвана от Естония (6,6) и Латвия (6,2). България е в златната среда заедно с Финландия, Румъния, Чехия и Ирландия с 2 убийста на 100 хиляди, колкото е и средният показател за Евросъюза. Най-спокойните и безопасни страни в Европа са Австрия, Германия и Словения, където показателят е много под единица.

 И дясноцентристкото правителство на Унгария начело с Виктор Орбан се готви да закрие частните пенсионни фондове. Според Financial Times плановете на правителството за съкращаване на бюджетния дефицит предвиждат да се прехвърлят 10 млрд. евро от частната в държавната пенсионна система. Експерти отчитат като грешка създаването преди 12 години на частно пенсионно осигуряване, в което са включени 3 милиона работещи унгарци, отделящи 8 % от заплатите си. Оказва се, че държавата фактически е финансирала 35 % от тези фондове и това е причината за образувалата се огромна дупка в унгарския бюджет. Асоциацията на пенсионните фондове Stabilitas има намерение да обжалва решението на правителството пред Конституционния съд и Европейския съд по правата на човека.

 Министърът на правосъдието на Япония Минору Янагида подаде оставка, защото на среща с избирателите си неотдавна заявил, че въпреки че в политическата си кариера никога не се е занимавал с правни въпроси, две дежурни фрази са му помагали да се измъква от всякакви неудобни въпроси на опозицията. Когато не знаел какво да отговори, той винаги казвал „ Ще се въздържа да навлизам в детайли по въпроса” или „Работи се в съответствие със закона и събраните доказателства”. Опозицията открила, че министърът е отговорил така 39 пъти. Според тях човек, който не познава работата на своето министерство и бяга от сериозни отговори, няма място в правителството.
Ако подхождахме по същия начин и към нашите министри, някои от тях отдавна трябваше да са си направили харакири.

 По данни за 2009 година населението на Германия е почти 82 милиона души. 10,4 % от тях са „немски граждани с имигрантски произход”-8,5 млн. и 8,8 % (7,22 млн.) чужденци. 
Според статистиката мюсюлманите са  3,8 - 4,3 милиона като 45 % имат немско гражданство. 2,5 млн. от мюслманите или 63,2 % са от турски произход.
Всеки трети мюсюлманин живее в Северен Рейн – Вестфалия, докато в Баден-Вюртемберг, Бавария и Хесен, частта на мюсюлманите е малко над 10 %. Три четвърти от немските мюсюлмани са сунити.
31 % от учениците с турски произход не завършват училище, за етническите немци този процент е  1,8.

 Поводът за днешния ми пост дойде от статията на The Huffington Post “Бедната Америка: Къде вирее бедността в Америка”, публикувана и от http://news.yahoo.com/s//huffpost/20101019/cm_huffpost/767734_201010190954/

Карта в статията показва от тъмно до светло в процентно отношение кой се намира зад чертата на бедност (14 хил. $ на човек и си зад тази черта).
Ето още някои данни за размисъл. Средната заплата в Ню Йорк е 25-35 хил. $ годишно. В други щати е още по-малко. Повече получават само държавните служители-средно около 45 хил. 
В централните щати между 15 и 30 % са на социални помощи (700 $ на месец или малко повече, ако имат деца; всички разполагат с талони за безплатни продукти до 200 $ месечно). Някои така живеят цял живот.
А ето и някои от разходите при заплата 30 хил. $ в Ню Йорк (2,5 хил. на месец):
* данъци 33%, а ако имаш собствен малък бизнес в края на годината също плащаш доста голяма сума. Ако живееш в един щат, а работиш в друг (живееш в Ню Йорк, например, а работиш в Ню Джърси) плащаш пълни данъци и на двата щата.                                                                       * жилище 1000-2000 $ (Бруклин, Куинс и др. спални райони, без Манхатън). Тук се включва отоплението и др. комунални разходи.
* домашен телефон, телевизия и интернет (обикновено в пакет) 90-250 $
* електричество над 70 $, през лятото два пъти повече при използване на климатик
* мобилен телефон (според компанията) 70-130 $
 * градски транспорт по 2.5 $ за  всяко превозно средство 

Ако живееш в собствен дом си добавят разходи за отопление над 300 $ на месец, за сметосъбиране и т.н. и главното такси върху земята - над 2 000 $ годишно. 
За сравнение цени на някои продукти за 1 паунд=454 г:
- сирене 7-13 $
- месо 5-15 $ 
- пилешко филе 5 $
- мляко  1 пакет от 960 мл 4 $
В топлите щати броят на хората, изгубили работата си, а след нея къщата и колата си, тъй като всичко е било на кредит, и живеещи в лагери с платнени палатки, е огромен. Затова към началото на 2010 г. около 50 млн. души получават талони за безплатни хранителни продукти, зад чертата на бедност са 43,6 млн., което представлява 14,3% от населението на страната, при 13,2 % за 2008 г. В статията се посочва, че това е най-високото ниво на бедност от 51 години насам.

 Попаднах на интересна новина от Европарламента. Странното е, че не на някой от многобройните български новинарски сайтове, а на естонски такъв.
http://rus.delfi.ee/daily/business/evrodeputaty-predlagayut-ustanovit-edinuyu-minimalnuyu-zarplatu-v-es.d?id=34093223 Чудя се с какво толкова са заети кореспондентите на медиите ни и нашите евродепутати, та не ни информират своевременно за такива важни неща. Ето я и самата новина:
                                     

Депутатите от Европарламента в одобрена миналата сряда резолюция са предложили на всички страни-членки на ЕС да приемат програми по осигуряване на минимален доход като най-ефективен начин за борба с бедността.

Според препоръките на Брюксел, във всички държави-членки на ЕС бедните трябва да получават 60% от средната за страната заплата.

По данни на евродепутатката Филиз Хюсменова 85 млн. европейци живеят в нищета, а всеки пети от тях е човек в старческа възраст. Особено сериозна е ситуацията при младите. Понастоящем нивото на безработица сред младежите е достигнало небивали размери - 21,4%.

Европарламентаристите обръщат внимание, че заплатата трябва да е по-висока от прага на бедност.

 Публицистът Ралф Джордано публикува на http://www.welt.de/debatte/kommentare/article10238861/Nicht-die-Zuwanderung-der-Islam-ist-das-Problem.html

открито писмо до германския федерален президент Кристиан Вулф, в което се обявява против налагането на фалшиво положително отношение спрямо исляма.

У
                                Джамията в Дортмунд

Уважаеми г-н Президент,
Вие заявявате: «Християнството е част  от Германия (от културно-историческия й, идентификационен код-б.м.), юдаизмът несъмнено също е част от Германия, това е нашата обща християнско-юдейска история, но и ислямът също вече е част от Германия».

Думите, произнесени от Вас на 3 октомври на тържеството по случай 20-тата годишнина от обединението на Германия, разкриват такова неразбиране на действителността в дълбочина и толкова неуместно желание за свързване на две в основата си несъвместими системи, че на един повече или по-малко осведомен човек не му остава нищо друго, освен да си каже: „Нямам думи”.

Не смятам да ви ставам частен учител по история, но едно толкова явно и  безотговорно идентифициране на реално съществуващия ислям с някакъв желан, съвместим с европейските ценности, стерилно чист ислям, ме принуждава енергично да протестирам. Преди всичко защото политическият и войнствено настроен ислям е невъзможно да бъде интегриран, никъде и по никакъв начин, а и «традиционният» ислям е предостатъчно проблематичен.

Нима не Ви е известно, че никой досега нито веднъж не е отговорил що-годе убедително на въпросите за съвместимостта на исляма със свободата на словото и съвестта, с равноправието на жените, с плурализма, с отделянето на религията от държавата, накратко казано - с демокрацията? Ислямът е черен облак, закриващ ясното небе на XXI век, заплашително надвиснал над Германия в резултат на абсолютно неразумната й погрешна имиграционна политика.

Всъщност свидетели сме на сблъсък на две коренно различни културни парадигми, намиращи се на различни етапи от своето развитие. Първата - юдео-християнската, която, преодолявайки горчивото и страшно наследство на предишните исторически епохи, чрез Ренесанса, Просвещението, гражданските революции, либералните ценности осигури на обществото огромния скок в развитието му.

Втората — ислямската, която след кратък период на разцвет, който и досега кара Запада да се черви от срам (за своето тогавашно невежество-б.м.), затъна — и до днес си е все още там — в патриархално-архаична стагнация, характеризираща се с тотално послушание, неравенство между половете, патернализъм и безрезервно подчинение на  религиозни авторитети.

Това е сблъсък между една традиционно и религиозно обусловена култура, тотално ограничаваща личната свобода, и една култура, която след вековни лутания и грешки е създала общество, силно повлияно от индивидуализма и християнството, но секуларно при това.

Състезанието между двата обществени модела крие огромни проблеми, самите мюсюлмани ги посочват. Известният турски писател Джафер Шеночак забива скалпел в една от най-големите отворени рани: «Едва ли има поне един ислямски религиозен мислител, да не говорим за благочестив обикновен мирянин, който да желае и да може да види основния проблем на собствената си вяра, скрит в структурата и начина й на мислене. Като не сме готови критично да анализираме собствената си традиция, ние не сме способни и да я изправим безпощадно пред реалностите на живота в съвременното общество».

Същото повтаря и смелият Абас Байдън, дългогодишен литературен редактор в ливанския вестник «Ас Сафир», навлизайки в опасната зона на забранена рефлексия и самокритика: «Мнозина от нас търсят оправдания, позволяващи ни да не се поглеждаме в огледалото, за да не видим там изкривената физиономия на изолационалистичния ислям, изповядващ култ към насилието, който постепенно взема връх над нас докато се упражняваме в изкуството да лицемерничим, и чиято дивашка злобна мутра скоро ще стане нашето единствено лице».

Неспособността на ислямския свят за самокритика и рефлексия

А какво казват, г-н Президент, «Сатанинските строфи» на Салман Рушди, как се противопоставят те на заклинанията? В тях мюсюлманите не стоварват вината за собствените си, обусловени от исляма, злини и безобразия, върху Европа, «големия сатана Америка» и «малкия сатана Израел». В тях писателят-мюсюлманин приковава на позорния стълб неспособността на ислямския свят честно да се вгледа в себе си, в тях се назовават истинските виновници за ужасяващото положение на нещата в страните от ислямския свят — собствените им елити. И се произнасят на глас такива неща, които един немюсюлманин едва ли някога би се осмелил да изрече: проблемът не е в миграцията, проблемът е в исляма!

Ислямската общност, наричана «умма», тази огромна, революционно презряла част от човечеството, е диференцирана вътрешно на непримирими и странни групи. Тя се задушава от собствените си изостаналост и неподвижност, обусловени от особеностите на изповядваната религия и родената от нея култура. И като един заплашителен възклицателен знак към всичко това: призрачният свят на нефтените шейхове от Персийския залив, изпълнен с фалшив блясък, подобен на мазен нефтен разлив — мръсно петно на безкраен, подхранван от несметно богатство, цинизъм. «Това няма да свърши добре!», предупреждава писателят-нобелист Орхан Памук.

Вече и в Германия, г-н Президент, се чуват гласове на мюсюлмани, които гледат доста скептично на перспективата за включване на ислямския дискурс в нашата юдео-християнска цивилизация.

Например, теоложката от Иран Хамида Мохаджени предупреждава: «За да успее ислямът да се европеизира, на вътрешноислямските просветителски тенденции ще са нужни от 20 до 30 години, но никой не може да гарантира дали тези тенденции ще имат успех или ще бъдат погълнати от традиционния ислям».

Общочовеци и социалромантици

Друг глас, призоваващ към вслушване в мнението на немския народ и за критично отношение към мюсюлманските обществени и религиозни функционери, е този на д-р Езхар Джезаирли от « Германската ислямска конференция»: «Разбирам страха от ислямизация на някои хора, които в никакъв случай не бива да бъдат смятани за десни екстремисти. Някои политици поради невежество поставят под угроза бъдещето на Германия с готовността си да се откажат от основни ценности и принципи на просветеното ни и свободно общество в угода на ислямските активисти».

Тези гласове не се чуват от всички онези леко чалнати, готови да се целуват с всеки, заслепени от ксенофилия социалромантици и професионални «хора с добра воля», племенни миротворци и прочие исусчета, които даже след Тило Сарацин се преструват, че лигавенето им е в състояние да съживи мултикултурната идилия, съществуваща само във въображението им.

Не ме разбирайте погрешно, г-н Президент. Чест и слава на такава нация, която защищава всеки турист, мигрант, всеки чужденец от чумата на расизма! Но в същото време наш граждански дълг е да се противопоставим на тенденциите, които носят в себе си традициите, обичаите и навиците на турско-арабските малцинства, на тази недоброжелателност, преминаваща във враждебност, която се крие зад лицемерните признания на свободите, с които разполагаме в нашата демократична страна, и зад клетвите във вярност към конституционното й управление.

Основните бариери, които пречат на интеграцията, се поставя от самите мюсюлмански малцинства, дори ако предложим, че са миролюбиви. Но скоростта и размахът, с който се организират вълните от насилие и протести в ислямския свят, когато се почувстват обидени или нападнати, откровено плашат.

Затова пък местните мюсюлмански сдружения и обединения към джамиите направо онемяват, когато в турския град Малатия трима служители на библейско издателство биват пребити до смърт, когато в Сомалия биват разстрелвани монахини, когато в Пакистан християни биват държани в клетки като животни до изпълнение на смъртната им присъда за «богохулство». Гробно мълчание.

Въпросите на миграцията и интеграцията изискват откровено, смело и критично обсъждане.

Къде ще се окажем в края на краищата, ако от страх да не получим клеймото на ксенофоби предадем собствените си ценности? До къде ще стигнем, ако бъдем принудени да се срамуваме да наречем неспособна за интеграция една патерналистична, патриархална култура, за която личността е нищо, а родът и верската общност са всичко? Какво чак толкова неправилно има в констатацията на факта, че в безброй много случаи причина за имиграцията не е търсенето на работа, а съблазнителната възможност да се възползваш от немския социалноосигурителен фонд?

Всеки враг на демокрацията е и мой враг

«Ислямът вече също е част от Германия», — нима?! Моля, обърнете внимание, че съмнението в този тезис не е безопасно за живота ви! Зная какво говоря. Ислямът не познава метода «критика». Именно затова всяка критика бива приравнявана към обида. Това не значи, че критично настроени мюсюлмани не съществуват. И аз съм изцяло на тяхна страна, на страната на такива смели жени като Некла Келек, Шейтан Атеш, Агда Минах, Айан Хирши Али и всички останали здравомислещи мюсюлмани по света.

PS Аз самия, като преживял Холокоста, добре зная разликата между Хитлерова и днешна Германия. Демокрацията й за мен е свещена, защото само с нея се чувствам защитен. И затова всеки, който е нейн враг — християнин, мюсюлманин или атеист — е и мой смъртен враг.

С дълбоко уважение,

Ралф Джордано

 

 Попаднах в годишника на Бургаския университет за 2006 на рибарски и моряшки клетви, събрани и изследвани от  Д.Костадинов: http://www.btu.bg/Godishnik_2006/Tom_2/ST_83_2.PDF ·         * Ако морето не те удави, да те удави мъглата! ·         * В море да потънеш и рибите като хайвер да те гълтат! ·         * Вода да газиш до гърло и пак да си кирлив като циганин! ·         * Вода отвсякъде да те огражда, а ти от жажда да пукнеш! ·         * В пещера морска да се спуснеш и никога вече светлина да не видиш! ·        *  Да даде Господ легло да ти станат скалите край морето! ·         * Да остарееш край морето, а до колене да го не нагазиш! ·         * Да се любиш в продънена лодка и медуза да те целува! ·         * Да се люшкаш в живота като шамандура! ·         * Да се мъчиш и да пукнеш като риба на сухо! ·         * Да те глътне мъртвото вълнение! ·         * Да те кръстят на дърво без корен, да те оженят за пътека без стъпки! ·         * Да ти потъне лодката вдън девет води незнайни! ·         * Да ти са здрави мачтите колкото клечки за зъби! ·         * Да ти се счупят греблата точно насред морето! ·         * Дано вълните да те зачулят и те хвърлят на рибите! ·         *  Дом да ти стане дъното на морето! ·         * Като ръждясала котва да стърчиш край брега и чайки да не кацат на нея! ·         * Късмет да имаш толкова, колкото вода в рибарска мрежа! ·         * Лодка да ти е жената, морето да ти е гробът! ·         *  Миди да ти одерат кожата, водорасли да ти скръстят ръцете! ·         * Морето да те превърне на пясък! ·         * Морето търбуха да ти напълни и гларуси мозъка да ти изпият! ·         * На пусти остров да попаднеш и за суха смокиня да се ожениш! ·         * На пусти остров морето да те изхвърли и жива душа да не найдеш там! ·         * Най-хубавото да ти е все сламката на удавник! ·         * Платната ти да са все нови – като дрехи на бостанско плашило! ·         * Платната да ти увиснат като скръбни забрадки! ·         * Пъпът в Черно море да ти хвърлят и бял ден да не видиш! ·         * Рибарска колиба да ти е къщата и чироз да ти е жената! ·         * Соленият вятър да ти е кум, а булката – продънена лодка! ·         * Тъмна нощ да те грабне в морето и слънцето да те не върне! ·         * Цял живот в море да киснеш и морето в гроб да те изхвърли! ·         * Щом лъжеш като дърто магаре, рибена кост да ти заседне в гърлото! ·         * Щом не се гмурнеш към вика на удавник, след три дни в морето да се удавиш! ·         * Ялов вятър да те прилъгва и все празни мрежи да придърпваш!

 В сезона на карфиола в Гугъл открих само рецепти за паниран карфиол и крем-супа. Аз пък го приготвих на фрикасе. 

Продукти: 1 глава карфиол, накъсан на по-ситни розички: 60  г масло, 3 с.лъж. брашно, 500 мл прясно мляко, 2 жълтъка, сол, черен пипер, 1 даф. лист, магданоз, 1/2 лимон


Приготвяне: Сваряваме розичките карфиол в подсолена подкиселена вода до омекване. Отцеждаме като заделяме 1 ч.ч. от отварата за соса. В разтопеното масло запържваме брашното, разреждаме с млякото и отделената отвара до гладък сос бешамел. Подправяме със сол. черен пипер, даф. лист. Връщаме карфиола и оставяме на тих огън за 15 мин. Застройваме с разбитите с няколко капки лимонов сок жълтъци. Поднасяме украсено с магданоз и резенче лимон.

     Time от 16 септември в статия, озаглавена  "Толерантността към циганите в Испания: модел за Европа?" http://www.time.com/time/world/article/0,8599,2019316,00.html    припомня, че докато по времето на Франко на циганите е било забранено да работят, да учат и дори да се събират на групи повече от четирима, то днес според ЕК, ЕС и самите цигани Испания е образец за интеграция на тази общност. Цитират се думите на един от 40-те хиляди живеещи в незаконен квартал в покрайнините на Мадрид: "Ние се интегрирахме. Аз съм преди всичко испанец, а след това циганин и се гордея да съм испанец и циганин едновременно".
     Питам се колко ли от нашите роми биха се досетили да кажат същото. Но това си има своето обяснение. За Испания, според изданието, то се изразява статистически така: за интеграцията на ромите ежегодно се влагат почти 36 млн. евро, само 5% от испанските цигани живеят в съборетини и катуни, половината притежават собствени къщи, на практика всички имат достъп до медицинска помощ в рамките на националната система за здравеопазване, над 85% са грамотни. Почти всички деца постъпват в начални училища, на семействата се предоставят общински жилища и парични помощи, само ако изпращат децата си на училище и редовно минават на профилактични прегледи. Успешно се осъществяват програми за професионално обучение и трудоустройство на безработните младежи.
      Кореспондентът на "Тайм" е посетил незаконно построения цигански квартал, който описва като най-опасното място в Мадрид, защото там открито се предлага всякакви наркотици по всяко време на денонощието. И въпреки това цитираният по-горе герой на репортажа му притежава 4-стайно жилище с басейн и собствено фотовидеостудио. Интересна е и една друга цифра от преведената статистика-въпреки, че всички деца са обхванати от образователната система, само 30% имат завършено основно образование!!! Защо ли?...

     Всяко световно първенство по футбол е не само футбол. То е раждане и сблъсък на митове, заради които ходим на стадионите, събираме се пред големите екрани по площади и кръчми, запасяваме се с бира пред телевизорите у дома.

    Футболните митове жадно събират всичко, което има някакво, макар и косвено, отношение към играта. Африканските вувузели, посрещнати в началото на нож от европейските любители на футбола, и за които съм уверена, че както мексиканската вълна, няма скоро да бъдат забравени; перуката и пуловерчетата на Йоахим Льов, за които обичат да говорят телевизионните ни коментатори; вълшебният прашец на Марадона и фамозният октопод Паул, със 100-процентова точност предсказал резултатите от мачовете, – всичко това е не по-малко футбол, отколкото изброеното в правилата на играта и ставащото по тези правила на терена.

    Когато първенствата завършват, в масовата памет остава не хрониката, а митът. Кой ти помни днес в кое полувреме,  в коя точно минута Диего Марадона вкара гол с ръка? Ако проведете анкета сред събралите се в някое кафене футболни фенове, едва ли повече от една трета ще си спомнят  с кого въобще е играла тогава Аржентина. Но Божията  ръка помнят всички. А ние, българите, помним още,  че наш съдия й помогна. 

     Подари ли ни последният мондиал в ЮАР нови митове? Такива като знаменития от 1986 година, може би, не. Просто защото за раждането на мит е нужна звезда, а това беше едно първенство без звезди. В предишните шампионати звездите решаваха всичко: Зидан сам можа да бие целия отбор на Бразилия на финала през 1998 и да доведе французите отново до финал в 2006, да вкара на италианците  и да сътвори нов мит, когато намери с глава Матераци. Да, не беше по правилата, но пък пак си беше свързано с футбола. Признайте си честно, какво помните от онзи тягостен и скучен финал, освен този епизод и дузпите на края?

     Сигурно само италианците помнят някои подробности като «Берлинската стена не падна, но пък Канаваро я вдигна» (купата), «Небето над Берлин е лазурно» (алюзия с цвета и прозвището на отбора-адзури)  - тези локални митове май че бяха пуснали здрави корени не само  в масовото италианско съзнание, но и в главата на вече бившия треньор на Италия Марчело Липи. Вярата в митове понякога струва скъпо. Марадона също беше повярвал в Меси, а от него излезе такъв разпределител, какъвто от нашия национален отбор световен шампион. Пак дон Диего обяви на целия свят, че европейският футбол е мъртъв, а той взе че обра всичките медали...

     Очакването на чудеса от отбора на Бразилия  е следствие на също такъв мит. През цялата първа половина на първенството чакахме кога ще се събуди и заблести, казвахме си, че  пестят сили за един мощен финал. А след мача с Холандия слязохме на земята и се  питахме: какво ни беше станало? Ами нищо. Просто още един развенчан мит.

     Значима роля за възникването на митове играе съдийството. Ако Богдан Дочев беше отбелязал фаула, ако главният съдия не беше  зачел гола с ръка на Марадона, футболната памет щеше да се лиши от един доста забавен епизод. Да, съдийските грешки са трагедия за феновете.  Добре помним усещенията си при неотсъдената дузпа на историческия за България полуфинал срещу Италия през 1994 година. Затова можем да разберем чувствата на англичаните след незачетения гол на Лампард, чувствата на мексиканците след неправилно зачетения гол на Тевес, чувствата на чилийците след театралния етюд на Торес и изгонването на Естрада. И въпреки това, смятам, че повторенията ще  лишат този спорт от елемента игра на случайността, ще убият мита и ще направят футбола много по-постен.

    Справедливо ли е, че ирландците не играха в Южна Африка, а вместо тях гледахме неориентираната безцелна игра на изпокаралите се помежду си французи? Разбира се, че не. Щеше ли да е по-добре, ако съдията беше видял на повторение ръката на Анри? Може би. Но стана иначе. Защото това е животът,  който въобще рядко бива справедлив. И защото това е футболът, в който трябва да се побеждава въпреки съдията.

     Което съвсем не означава, че във футбола всичко е позволено и че ми харесва, когато теренът се превръща в касапница. Принципите на феърплея съвсем не са ми чужди и  не обичам, когато се осакатяват хора. В същото време някои нарушения са  емоционално привлекателни. Суарес, в последната добавена минута изнасящ с ръка топката от вратата и спасяващ  уругвайския отбор  от сигурно поражение, съгласете се, в това има някаква красота. И той не е виновен, че мачът не беше финал и че не можа да се роди един нов също толкова огромен мит, както аржентинската Божия ръка. Не всичко, което е по правилата, е красиво. Не всичко, което не е по правилата, се превръща в мит. Но футболът без митове не е футбол.